“Посетител” – Алис в “Новолуние” глава втора (фенфикшън)

автор: twilight4e

Disclaimer/Уточнение Героите и историята принадлежат на Стефени Майер. Настоящият разказ няма намерение да нарушава авторските й права, а е само фен-материал с некомерсиална цел.

(“Посетител” – Алис в “Новолуние” – глава първа)

В момента, в който очите й се спряха върху мен, се разшириха от изненада. Въпреки, че беше видяла колата, явно не бе очаквала точно мен.

В следващия момент вече тичаше и за малко не се спъна. Не бях осъзнала колко много ми липсваше точно тази част от нея – че просто не можеше да се задържи права.

- Алис, о, Алис! – изпищя Бела и се метна върху мен.

Аромата й мигом ме обгърна като мъгла и макар, че за мен не беше толкова апетитна, колкото за брат ми, мигом усетих пламъците в гърлото си. Освен невероятния й аромат се долавяше и нещо странно и неприятно, нещо, прогарящо ноздрите ми.

- Бела? – показах й колко бях изненадана да я намеря жива. Щеше да дава обяснения, нямаше да се измъкне.

Тя ме прегръщаше и след малко започна да хлипа. Нежно я задърпах към канапето и тя се сгуши в скута ми като малко дете. Въпреки ужасната миризма, ароматът й беше достатъчно силен, за да ме накара да стисна устни и да се опитам да се държа на известно разстояние, докато масажирах гърба й и я успокоявах. Мигом съжалих, че не бях ходила на лов от около седмица.

- Извинявай… – изхлипа тя. – Просто…толкова се радвам… да те видя!

- Всичко е наред, Бела. Всичко е наред.

Макар, че в момента се мъчех да сдържа ужасяващата си жажда, се чувствах някак завършена. В последните месеци толкова ми липсваше..

- Бях забравила колко си темпераментна. – въздъхнах.

Тя се обърна и ме погледна през сълзите си. Като вида как бях изпънала врата си в жалък опит да не усещам аромата й, явно се досети какъв е проблема.

- О. – изпъшка тя. – Извинявай.

- Вината е моя. Отдавна не съм ловувала. Не трябва да се оставям да ожаднявам така – вече беше по–спокойна и сега имаше да обяснява. – Но днес много бързах. А като говорим за това, би ли ми обяснила как така си жива?

- Видяла си ме да падам. – тя преглътна шумно.

- Не. Видях те да скачаш. – поправих я.

Бела присви устни и на челото й се появи онази малка бръчка, която винаги беше там, когато мислеше съсредоточено върху нещо. Предположих, че се опитваше да измисли нещо правдоподобно, което да я извини. И въпреки, че й бях бясна, за това, че беше посегнала на живота си, дори тази малка бръчка ме накара вътрешно да подскачам от радост, че е тук, до мен.

Поклатих глава.

- Предупредих го, че ще се случи, но той отказваше да повярва. “Бела ми обеща” – изимитирах Едуард. – ”И недей да проверяваш бъдещето й”. ”Достатъчно й навредихме”. Но това, че не гледам, не означава, че не виждам. Не съм те следила, кълна се, Бела. Просто след като веднъж съм се настроила на твоя вълна… когато те видях да скачаш, изобщо не се замислих, просто се метнах на самолета.

Имах чувството, че не ме слуша много внимателно, но продължих:

– Знаех, че ще пристигна прекалено късно, но не можех просто да си стоя у дома. После дойдох тук, като си мислех, че мога да помогна поне на Чарли, а ето че се появяваш ти. – поклатих объркано глава. – Видях те да падаш във водата и чаках ли, чаках да се покажеш на повърхността, но ти не се появи. Какво стана? И как можа да постъпиш така с Чарли? Имаш ли изобщо представа какво Едуард…

Не можах да довърша, защото тя ме прекъсна, пък и без това бях започнала да отивам твърде далеч. Бях решила да сведа разговорите относно Едуард до минимум, за да не объркам нещо в така или иначе ужасното положение.

- Алис, не се опитвах да се самоубия.

Изгледах я подозрително. Обикновено, когато лъжеше беше очевидно, а този път не долових фалшиви нотки в гласа й, но все пак не й повярвах.

- Да не би да твърдиш, че не си скачала от скалата? – не вярвах виденията ми да са чак толкова неточни, но трябваше да проверя. Губех доверие на дарбата си, чувствах се несигурна.

- Не, но… – тя се намръщи. – Беше само за забавление.

Изгледах я още по–сурово и зачаках гениалното й обяснение.

- Приятелите на Джейкъб скачат от скалите и се гмуркат – продължи тя с не много убедителен глас. – Стори ми се… ами забавно… а и ми беше скучно…

Това последното със сигурност беше лъжа. Вбесявах се само при мисълта, че Бела можеше вече да не е жива само заради собствената си глупост, но не казах нищо, само продължих да слушам извиненията й.

- Не прецених, че от бурята ще се появи течение. Всъщност изобщо не се замислих за водата.

Отново не й повярвах. Имаше нещо скрито в разказа й. Премълчаваше нещо.

- След като си видяла, че скачам, не видя ли Джейкъб?

Наклоних глава на една страна. Наистина, как можеше да съм пропуснала нещо толкова съществено? Знаех, че във виденията ми има дупки, но чак толкова големи пропуски досега не бях имала.

- Истината е, че вероятно щях да се удавя, ако Джейкъб не беше скочил след мен. Всъщност не вероятно, а със сигурност. Но той скочил и ме извадил и явно ме е измъкнал на брега, макар тази част естествено да не я помня. Била съм под водата не повече от минута, преди да ме извади. Защо не си го видяла?

- Някой те е извадил? – свих объркано вежди. Какво можеше да значи това, дали не губех способностите си?

- Да. Джейкъб ме спаси.

Какво ставаше? Първо, бяло петно във виденията ми, после тази мъгла, когато най– сетне видях Бела, това, че този Джейкъб знаеше толкова много за нас и за взаимоотношенията ни с куилеутите.

Изведнъж  се сетих как преди години Карлайл разказваше на мен и Джаспър за върколаците. Беше споменал и това, че миризмата им ни е неприятна, както и обратното.Наведох се и помирисах рамото и. Ароматът веднага прогори ноздрите ми като киселина, но не ми беше познат.

- Не ставай смешна – промърморих.

Върколаци вече нямаше, от поколения насам не беше имало.

- Какво правиш? – нямах намерение да отговарям, не й докато не се убедих, че тази миризма е от върколак.

- Кой беше отвън с теб преди малко? Стори ми се, че се карате.

- Джейкъб Блак. Той е… май най – добрият ми приятел. Или поне беше…

Кимнах, това вече го бях схванала, проблемът беше друг.

- Какво?

- Не знам. Не съм сигурна какво означава това.

- Е, поне не съм мъртва – отбеляза тя.

Не и по твоя вина, щях да кажа, но си замълчах. Завъртях очи.

- Глупаво е от негова страна да си мисли, че можеш да оцелееш сама – видях как само при споменаването на местоимение, отнасящо се за Едуард, тя се сви от болка, за това спрях да го намесвам. – Не съм виждала друг човек да е толкова склонен към животозастрашаващи идиотщини.

- Но оцелях – повтори тя сякаш отбранително.

По – късно щяхме да си поговорим относно скачането от скали с определена цел.

- Ако течението е било прекалено силно за теб, този Джейкъб как се е справил?

- Той е… силен – гласът й беше неуверен, не искаше да ми каже нещо. Повдигнах вежди очакващо.

След няколкосекундно обмисляне тя най – накрая се реши да ми каже.

- Ами, виж, той един вид… е върколак – заобяснява припряно тя, а аз ококорих очите си насреща. – Куилеутите се превръщат във върколаци, когато наоколо има вампири.

ВЪРКОЛАК. Тя току що върколак ли беше казала? Как беше възможно това момиче да е такъв силен магнит за всичко, което може да е опастно??

От друга страна в главата ми веднага изникна въпросът – как така все още има върколаци?

Веднага щом си тръгнех от Форкс, трябваше незабавно да отида при Карлайл. Естествено, не знаех кога ще стане това, но смятах съвсем скоро да си тръгна. В крайна сметка изборът беше на Едуард и колкото и да ме натъжаваше, вече се бях примирила. Не исках отново да разклащам света на Бела.

Примигнах и овладях изражението си.

- Предполагам това обяснява миризмата. Но не обяснява защо не съм го видяла?

- Миризмата?

- Миришеш отвратително – отвърнах, но изобщо не мислех за миризмата вече.

Досега, в продължение на десетки години бях разчитала почти изцяло на виденията си, така намерих Джаспър, после и Карлайл, така предупреждавах семейството си за всичко, което можеше да ни се случи. И в този момент изгубих вяра във виденията си, беше ми странно, че са ме подвели така.

- Върколак? Сигурна ли си?

- Напълно сигурна – видях я как пътръпва. – Предполагам не си била с Карлайл тогава, когато за последно във Форкс е имало върколаци.

- Не, тогава още не го бях открила – изведнъж се сетих нещо. – Най–добрият ти приятел е върколак?? – изгледах я ужасено.

Природен талант.

- И откога тази работа?

- От скоро – измънка тя отбранително. – Той е върколак от няколко седмици.

Следва продължение…

11 Коментара

RSS коментари