ФФ „Посетител” – Алис в “Новолуние” глава първа (фенфикшън)

Автор:  twilight4e

Disclaimer/Уточнение Героите и историята принадлежат на Стефени Майер. Настоящият разказ няма намерение да нарушава авторските й права, а е само фен-материал с некомерсиална цел.

Бела стоеше на ръба на острата и ужасно висока скала със зачервени от вятъра бузи. Обмисляше нещо съсредоточено и след няколко секунди лицето й се огря от усмивка. Тя се приведе леко и се отблъсна от скалата.

Първоначално не разбирах какво прави. Над нея небето бе тъмно сиво, скоро щеше да има буря. В такова време беше безумно човек да скочи от такава височина във бурния океан. След няколко мига го осъзнах. Тя искаше да се самоубие. Изпаднах в неистов ужас. Бях предупредила Едуард, че ще стане така.

Продължи да се усмихва със тази странна, нетърпелива усмивка докато летеше надолу към водата. Падна в нея и бурните вълни започнаха да я подмятат. Заливаха я от всички страни, блъскаха я в скалите и я дърпаха все по – надолу към дъното на океана. Очаквах Бела да започне да се бори, да опита да плува, но тя се остави на течението да я носи.

Изведнъж видениято прекъсна. За секунда всичко около мен остана черно и после отново се оказах в стаята, седнала на дивана между Джаспър и Розали. И двамата ме наблюдаваха съсредоточено и любопитно. В другия край на стаята Емет гледаше някакъв бейзболен мач и дори не бе забелязал, че имам видение.

-           Алис? Алис! Какво става? Какво видя?? – Джаспър бе видял ужасеното изражение на лицето ми.

Не можех да съм убедена, но щом видението прекъсна, значи просто нямаше бъдеще около Бела. Това значеше, че е…,че тя е.. Не можех дори да си го помисля. Бела – най – добрата ми приятелка, любовта на брат ми, не можеше да е мъртва. Отказвах да го приема.

Отне ми няколко секунди да осъзная, че Джаспър все още очаква отговор. Ръцете му ме бяха обгърнали плътно и той ме разтрисаше притеснено.

-           Джаспър, получих видение за… Бела – гласът ми леко пресекна. Очите ми смъдяха, така ставаше, когато плачех, но вампипското ми тяло не ми позволяваше.

-           Алис, всичко наред ли е? Какво има? – Емет се бе приближил към нас и сега и той ме гледаше тревожно.

Трябваше да им кажа, трябваше да знаят, но не намирах думи. Отне  ми още няколко секунди, за да се овладея.

-           Видях Бела на ръба на висока скала над океана. Задаваше се буря, но тя сякаш не забелязваше колко бурен е океана под нея. След няколко секунди се отблъсна от скалата и полетя надолу. Вълните я заливаха, но тя сякаш не искаше да се бори. През цялото време се усмихваше. Изведнъж видението спря. Не знам какво стана, но и сега не мога да видя нищо около Бела. Сякаш я няма.

Мисля, че се е самоубила, но не го изрекох на глас. Предупредих Едуард… защо не ме послуша?!?

Усетих, че не мога просто да остана тук. Трябваше да отида до Форкс, да видя как е Чарли. Сигурно щеше да бъде съкрушен…  Не можех да чакам, трябваше колкото може по – бързо да тръгна към Форкс.

Продължавах да проверявам, надявах се тя да се покаже. Вглеждах се отново и отново и колкото и да бе невъзможно, си докарах подобие на главоболие.

Всички мълчаха. Нямаше какво да кажат. Джаспър страдаше, но в един смисъл повече за мен, отколкото за Бела. Можех да го видя по лицето му. Гледаше ме със съчувствие, знаеше колко нещастна се чувствам. Не искаше да загубя най – добрата си приятелка. Изражението на Емет също изразяваше болката му. Макар Розали да не харесваше особено Бела, тя му допадаше.

Само лицето на Розали остана безизразно. Тя първа наруши мълчанието.

-           Жалко за момичето, не исках да стане така. Но от друга страна, сега се отървахме от всички проблеми и Едуард може най – после да спре да преследва онази Виктория и да се върне тук. Отначало ще му е трудно, знам. Но ще го преживее. Та тя не беше нищо кой знае колко специално.

Тя усети гневния ми поглед и замълча. Не можех да повярвам. Как можеше да е толкова ужасна? Естествено, аз я обичах, но не можеше да говори така за Бела. Та тя беше уникална.

А аз знаех, че Едуард няма да го преживее. Щеше да страда много и със сигурност щеше да опита и той да се самоубие.

-           Аз тръгвам към Форкс. Не мога просто да седя тук, трябва да отида и поне да опитам да помогна на Чарли. Представям си само колко го боли – усетих погледа на Джаспър. – Взела съм решение, Джаспър. Няма да остана тук.

-           Не е разумно да ходиш. Алис, знам, че страдаш много, но не мисля че можеш да помогнеш на Чарли кой знае колко. Пък и обещахме на Едуард да седим настрана. Не ножеш да отидеш.

-           Не мисля, че трябва да казваме на Едуард за това. Убедена съм, че той няма да го преживее – стрелнах Розали с критичен поглед. – Той ще опита да я последва, няма да иска да продължи съществуването си без нея. Розали, та ти дори не се опитваш да го разбереш. Представи си, че загубиш Емет. Как ще постъпиш? Дали ще си способна просто да го преживееш?

Видях как потръпна при думите ми. Не исках да се държа толкова остро, но те просто не разбираха.

-           Нека поне дойда с теб – примоли се Джаспър.

-           Ти трябва да останеш тук. Когато Карлайл и Есме се върнат, вие ще им обясните положението. Нямам време за губене, трябва да тръгвам. Само ми обещайте, че няма да кажете нито дума на Едуард. Обещайте ми!

-           Добре, Алис. Както искаш – Джаспър естествено се съгласи, за да съм спокойна. Изправи се и ме целуна. Отвърнах на целувката, но бях толкова разтревожена, че през мен не премина дори сянка на желанието, което ме обземаше при всяко негово докосване.

-           Розали? – още когато попитах, въпросът беше насочен главно към нея. Знаех, че еко някой каже на Едуард, то това ще е тя.

-           Даа, добре. Както и да е.

-           Добре, аз тръгвам.

Таня и сестите й бяха на лов с Есме и Карлайл. Взех Мерцедеса и се отправих към летището. След няколко часа вече бях в Форкс и чаках в къщата на Чарли той да се върне. Размишлявах над това как ще го успокоя. Всъщност нямах никаква идея, просто щях да бъда до него.

Застанах насред стаята на Бела и поех аромата й. Бях позабравила колко прекрасно миришеше. Спомних си как най – накрая се запознахме в стола, как тя безстрашно дойде в къщата на семейството ми, макар да знаеше, че сме вампири. Или как мразеше някой да я обгрижва или да я разкрасява. Усмихнах се при спомена за миналогодишния бал. Беше толкова забавно да седим в банята ми и да си говорим. Очите ми отново засмъдяха. Не можех да остана в стаята й, прекалено много болеше.

Слязох в хола и седнах на канапето.  Просто седях и гледах в една точка, не намирах сили да помръдна.

След не знам колко минути или часове безрезултатно проверяване на бъдещето на Бела нещо изникна. Последните слънчеви лъчи почти бяха залязи. Първо чух грохота на стария й пикап, а след това и най–накрая получих видение. Тя бързаше към къщата, беше видяла колата ми и явно я бе разпознала. Не можех да повярвам. Как беше възможно..? Макар видението да бе странно неясно, сякаш в мъгла бях сигурна, че е наблизо и е взела решение да дойде в къщата. Скоро щеше да ми обясни.

Чух и дрезгав глас.

-           В къщата ти има вампир и ти искаш да се върнеш?

Кой ли можеше да бъде?? Никой от града не знаеше за нас. За секунда реших, че Бела е казала на някой, но веднага се възмутих, че съм си го помислила. Тя никога не би го направила.

-           Разбира се – гласът й прозвуча изненадано. Който и да беше, не беше особено запознат с отношението на Бела към нас.

-           Сигурна ли си, че не е номер?

-           Не е номер. Това  е Карлайл. Върни ме!

-           Няма!

-           Джейк, всичко е наред…

Не разбирах какъв номер може да бъде, че момчето беше толкова притеснено.

-           Не. Върни се сама, Бела – звучеше грубо. Сякаш се сърдеше, че иска да влезе в собствената си къща. – Виж, Бела. Не мога да се върна. Въпреки примирието това там е врагът ми.

Явно Джейк, както го беше нарекла Бела, беше запознат със споразумението. Това ме наведе на мисълта, че е един от племето куилеути. В миналото някои от по – младите момчета там се превръщаха във вълци. Ние наистина бяхме техния естествен вграг, както и те на нас. Преди много години Карлайл беше сключил примирие с тях, което гласеше, че ако ние не ловуваме хора на територията на Форкс, те няма да ни нападнат.

Все още седях с ококорени очи, невярвяща на това, което чувах. И все пак една част от ума ми го асимилираше. Явно нещо се бе объркало с видението ми.

-           Не е така.. – Бела както обикновено се опитваше да успокои всички.

-           Трябва незабавно да кажа на Сам. Това променя нещата. Не можем да се оставим да ни хванат на тяхна територия.

С какво се беше забъркала Бела???  Този Джейк очевидно беше от племето и искаше да уведоми някой за присъствието ми.

-           Джейк, това не е война!

Чу се звук от отварянето на врата и явно момчето се затича в посока на гората.

-           Довиждане, Бела – подвикна той. – Наистина се надявам да не умреш.

Сбърчих чело при тези думи. Какво смяташе – че ще убия Бела? Та аз бях пропътувала стотици километри само, за да се опитам да успокоя баща ѝ, когато си мислех, че я е загубил. Не познавах Джейкъб, но вече не го харесвах.

От Бела не че чуваше и звук. След като няколко мига стоя като вцепенена, се премести на седалката на шофьора и обърна пикапа към къщата.  Видях как фаровете проблеснаха през прозореца и отидох в коридора, за да ми обясни как така е жива.

Усетих как се изкачваше по верандата и как се надигна на пръсти, за да вземе ключа от скривалището му.

Завъртя дръжката и се подаде през вратата. Ръката й затършува за ключа на  лампата, но не можа да го намери. Единият ѝ крак все още беше извън прага, но няколко секунди остана застинала така.  Не виждах ясно лицето й, беше навела глава. Нямах търпението да я чакам да влезе. Бързо намерих ключа на лампата и тя примига на ярката светлина.

(“Посетител” – Алис в “Новолуние” – глава втора)

18 Коментара

RSS коментари