ВАЖНО СЪОБЩЕНИЕ

Здравейте, скъпи наши читатели !

Обръщаме се към Вас отново с изненада и нова промяна,

която надяваме се е за добро.

Тъй като интереса към блога доста нарасна, а вие продължавате да ни радвате с все повече и повече нови творби, дойде време да се разрастнем и да продължим напред.

БЛОГА става САЙТ и се мести на нов адрес

HTTP://TWIFUN-BG.COM

За да мине прехода по -лесно ще пускаме новините и тук с линкове.

Молим ви за търпение и обратна връзка, ако има проблеми със зареждането на сайта.

А сега ето и цифрите и защо решихме, че имаме нужда от повече място :

Блога беше създаден на 10 септември 2009 г. А реално“отвори врати“ за вас на 20 септември 2009 г.

До момента имаме 3090 публикации под които вие сте оставили 5137 коментара.

Авторите , които ни гласуваха доверие и пускат фиковете си тук са над 20

А общите разглеждания на блога са над 500 000 .

Надяваме се новото ни местенце да ви хареса и да продължавате да ни подкрепяте както винаги досега!

Сайта е с нов дизайн и все още имаме работа по него затова молим ви за търпение и съдействие.

Всяка идея за по – добрия му външен вид можете да споделите както и досега на емайла ни

TWIFUN@ABV.BG

ОЧАКВАМЕ ВИ !

Тeam TwiFun

„Когато сънят се превърне в реалност, а действителността изчезне”, глава пета от „Неси-моята история”

Автор Miriel

Disclaimer/Уточнение Героите и историята принадлежат на Стефени Майер. Настоящият разказ няма намерение да нарушава авторските й права, а е само фен-материал с некомерсиална цел.

Седях пред компютъра и невиждащите ми очи гледаха в съобщението, че писмото е изпратено успешно. Още едно лаконично писмо не казващо нищо, прикриващо много. Нека се задоволяват с това и с другото, което научават за мен. Имам перфектния камуфлаж.

Виртуалната „среща” със семейството премахна желанието ми да се захвана с проектите си затова просто се сгуших на кълбо върху леглото и затворих очи. Въздъхнах и се опитах да изчистя от ума си всички емоции, които ме връхлетяха и да постигна онова спокойствие, с което се утешавах, че всичко е наред.

Пет години ми бяха необходими за да изградя това което съм. Пет дълги години.

Докато шофирах безцелно по пътищата изобщо не предполагах, че ще стигна Мексико и че ще пожелая да остана тук. Мисля, че това, което ме привлече първо беше времето. Тук беше слънчево през цялата годината с много малко изключения, беше горещо, рядко валеше, а растителността на места – рехава. Това е пълна противоположност на Форкс, на мястото където съм родена и където израстнах. Защо го избрах? Защо точно тук, където е толкова различно?

Когато баща ми напуснал мама „за нейно добро” според него, той разбил сърцето й. Сломил я. Тя обаче не пожелала да напусне Форкс. Мислила си, че ако отиде във Флорида, на едно слънчево място, той щях да изглежда нереален, че ще бъде наистина „така сякаш никога не е съществувал”. Мама се е вкопчила във Форкс отчаяно. Аз обаче не исках това. Не желаех да се превърна в зомби и да живея в спомени. За мен бягството беше като спасение. Боже, колко грешах само.

В момента, в който пресякох границата реших, че ще карам по страничните пътища. Нямах цел и посока, следвах бялата лента и завивах накъдето ми хрумваше на момента. Никое градче така и не ме привлече. Ставах нетърпелива защото усетих, че тук ми харесва и че искам да остана, а не намирах място където да се установя.

Една вечер замръкнах в близост до една ограда. Много ми се спеше и реших да не карам до следващия град, а да остана в колата. На сутринта и на слънчевата светлина се огледах и в далечината съзрях нещо бяло сред дърветата. Прескочих оградата и се запътих бавно. Различавах очертанията на сграда, която с приближаването ставаше все по-голяма, но личеше и състоянието й – разрушаваше се. Очевидно беше изоставена. Забелязах, че къменния път до нея беше осеян с бурени, храстите бяха избуяли неконтролируемо, а прозорците – изпочупени. Лепежа на места бе откъртен, покрива хлътнал – да, определено е изоставена.

Отворих входната врата, която се откърти от пантите и се срути навътре вдигайки облаг от прах. След като той се разсея гледката във вътрешността ме порази, а аз се влюбих.

Целия фик може да прочетете ТУК

„Промени“, глава осма от „Сияние“

Автор: daikata

//
//

Disclaimer/Уточнение Героите и историята принадлежат на Стефени Майер. Настоящият разказ няма намерение да нарушава авторските й права, а е само фен-материал с некомерсиална цел.

Ренесме

„Карлайл, кажи ми, че ще се събуди! Тя трябва да се събуди! Направи нещо!” …

„Неси, Неси, събуди се, умолявам те! Не ни оставяй, не и точно ти!”

Това бяха някакви гласове, идващи сякаш отдалече, от километри. Бях се изгубила някъде в тъмнината на затворените си очи и бях забравила накъде точно е верният път към живота. Реших да последвам гласовете, защото те ми вдъхваха някакво доверие, въпреки че бяха непознати. Стана ми жал за тези хора, гласовете им пресекваха, трепереха, на моменти спираха по средата на някоя дума. Бяха измъчени, тъжни, потиснати. Последвах ги и след няколко секунди усетих, че вече мога да отворя очите си.

- Ренесме! – каза хлипащата жена и силно ме прегърна, след което ме целуна по косата. Забелязах, че всъщност изглеждаше по-скоро като момиче, отколкото като жена. Приличаше на…тийнейджърка.

- Боже мой, ти се събуди! – изрече едино момче, което беше горе-долу на възрастта на момичето, и също ме прегърна.

Лицата и на двамата бяха огряти от ослепителни усмивки. Гледаха ме в очите, прегръщаха ме, галеха косата ми и целуваха страните ми.

За няколко секунди анализирах някои неща, но въпреки това продължавах да бъда объркана. Намирах се в голяма стая със светли стени. Лежах на легло на колелца и бях облечена с широки, бели дрехи. До мен на няколко крачки имаше шкаф, върху който бяха поставени някакви някакви метални неща. Къде се намирах?!

Във външния вид на момичето и момчето имаше много прилики. И двамата бяха високи, момичето не много, но все пак достатъно, а мъжът бе висок. Имаха тъмни коси, на жената кестенява, чуплива и дълга до кръста, на мъжа къса и тъмнобронзова. Очите им бяха големи и златисти, обрамчени от черни, гъсти мигли, приказни. Кожата им беше снежно бяла, почти прозрачна, но много студена и невероятно твърда, сякаш мраморна. Нямаха нито едно несъвършенство като бръчка, петно или луничка. Бяха със слаби, стройни фигури. Момичето имаше грациозно, изваяно тяло, а под тенската на мъжа се очертаваха оформени мускули. И двамата имаха плътни устни, сега разтеглили се в изящни усмивки, разкриващи диамантени, прелестни зъби. О, за малко да забравя най-голямата им прилика – и двамата бяха невероятно, неописуемо, невъзможно красиви.

- Ъм… – казах аз и внимателно отместих ръцете им от себе си. Защо ме прегръщаха, по дяволите, та аз дори не ги познавах!?

Целия фик може да прочетете ТУК

„На косъм от битка“, глава четвърта от „Една различна история“ (ФФ)

Автор: bebche lqlq

Disclaimer/Уточнение Героите и историята принадлежат на Стефени Майер. Настоящият разказ няма намерение да нарушава авторските й права, а е само фен-материал с некомерсиална цел.

Седях там, втренчена в посоката от която се чуваха стъпките. Загледах се, но все още не виждах никой. Лицето на Питър все още не издаваше никаква емоция. Това ме уплаши повече. Дали беше спокоен, че нищо няма да ни се случи, или знаеше, че е невъзможно  да се измъкнем този път?!

След около пет секунди ги видях! Никога до сега не бях виждала такова нещо. Беше плашещо, но все пак  си струваше да го видя, ако това беше последния миг от вампирския ми живот. Никога не съм предполагала, че съществува нещо такова.

Пред  мен стояха шест огромни вълци. Бяха се наредили в една редица и ни изучаваха. Чудех се защо брат ми е усетил опасност от няколко вълци? Наистина ли бяха толкова опасни? Нали уж вампирите бяха най-опасните същества! Кожата ни беше непроницаема, не течеше кръв във вените ни, сърцата ни не биеха – ние бяхме замръзнали, а аз ясно можех да чуя лудо биещите сърца на вълците.

- Вълци?! – казах с дрезгав глас

- НЕ! Върколаци! Те са наши врагове от край време! – отговори брат ми с вече не толкова спокоен глас.

Той зае отбранителна позиция. Оглеждаше върколаците и сякаш избираше кого да нападне пръв. Последвах примера му. Реших аз да се заема с тримата от ляво, а  за другите щеше да се погрижи Питър. Не исках да ги наранявам. Никога до сега не бях убивала, освен животните с които утолявах жаждата си.

Беше ме страх. Не бях подготвена за битка. Брат ми ме беше научил само на няколко неща. Винаги повтаряше, че никога няма да позволи да ми се случи. И така си беше. Когато усетеше някаква опасност, ние се местехме. Не предизвиквахме късмета си. Но този път дарбата му ни изигра лоша шега. Твърде късно усети опасността и нямаше как да се избегне тази битка, освен ако не се случи чудо. В чудеса не вярвах, но в този момент бях готова да повярвам във всичко само, за да се измъкнем невредими с брат ми. Нямах избор ако върколаците ни нападнеха, аз трябваше да се защитавам, да защитя брат си. Той беше всичко за мен. Не можех да допусна нещо да му се случи.

Целия фик може да прочетете ТУК

„Рейвън“, глава първа

Автор: Hailie

Disclaimer/Уточнение Героите и историята принадлежат на Стефени Майер. Настоящият разказ няма намерение да нарушава авторските й права, а е само фен-материал с некомерсиална цел.

In the dark

I can feel you in my sleep

In your arms I feel you breathe into me

Forever hold this heart that I will give to you

Forever I will live for you.

(Тази история е вдъхновена от песента „Awake And Alive“-Skillet)

Глава първа.

„Ослепителна външност подобна на ангел.

Малките бели прашинки не спираха да се спускат надолу, достигайки земята. При допира с нея те сякаш я целуваха и изчезваха. Гледах ги през стъклото на колата. Проследявах с очи краткото им съществуване до мига, в който се разтапяха върху студената пръст. Отново и отново.

Дерек беше казал, че ще се забави около половин час. Беше ме оставил в колата, както винаги. Знаеше, че нe обичам да ги виждам, още по- малко да разговарям с тях.

Погледнах металния часовник на ръката си.

- По дяволите! – измърморих под носа си.

Бяха минали два часа, а него все още го нямаше. Ако не го познавах толкова добре, бих започнала да се притеснявам.

Приятелството ни с Дерек трае от цяла вечност в буквалния смисъл на думата „вечност“. Да, истина е. Свръхестествените създания съществуват. Някои от тях са добри, опитват се да живеят нормален живот, до колкото е възможно, маскирани като хора, други са не толкова добри – те просто използват глупавите човешки същества за постигане на техни цели, обединени от една идея – власт. Трети, като мен, са безразлични, те са оръжие, ресурс в ръцете на първите две групи.

Погледнах отново през заскреженото стъкло. Навън снега трупаше все повече и повече. Не беше спирало да вали от два дни, а температурите спадаха непрекъснато. Не, че това ми пречеше. Не усещах студа, нито топлината. Бях замръзнала във времето. Това беше мoето най-голямо предимство и моето най-голямо проклятие.

Търпението ми започваше да се изчерпва и аз слязох от колата. Подпрях се на вратата и се загледах в посоката, от която трябваше да дойде Дерек. Покрай мен минаха две момичета. Бяха се облекли толкова дебело, че само очите им се виждаха. Двете си шушукаха нещо, прилепили главите си една до друга.

Когато ме наближиха разговора им спря, а те самите забавиха крачка. Гледаха ту мен, ту колата на Дерек. Не беше трудно да разбера причината за тяхното любопитство. Бях облечена само с пуловер, дънки и ботуши. Почти бях забравила какво е да си човек и още не бях изградила навика да се съобразявам с принципи и норми, които не принадлежат на моя вид. Бързо отворих вратата и грабнах черното си палто. Облякох го и продължих наблюдението си към кафеникавата сграда, в която Дерек бе влязъл.

Не след дълго се зададе нова група дебело облечени пешеходци. Тези бяха няколко момчета. И този път, както при двете момичета, те млъкнаха щом ме видяха. Огледах се около мен. Всичко беше наред. Бях подходящо облечена и за да е по-достоверно започнах леко да треперя. Усилията ми да се впиша не се увенчаха с успех. Момчетата продължаваха да ме гледат, а едно от тях, вероятно най-смелото, се приближи към мен…

Целия фик може да прочетете ТУК

„И заживели заедно във вечността“, глава 20, краят на „Бела“

Автор: kapriss

Disclaimer/Уточнение Героите и историята принадлежат на Стефени Майер. Настоящият разказ няма намерение да нарушава авторските й права, а е само фен-материал с некомерсиална цел.

На сутринта, или по – скоро на обяд се запътихме към голямата къща. Облякох първото, което ми се мярна пред очите, а именно бяла риза с къс ръкав, тъмно сини дънки с колан с голяма катарама и кецове на платформа. Не беше много удобно, но трябваше да правя добро впечатление. Ако трябваше да се доверя на себе си, то щях да облека дълъг пуловер с къс ръкав и клин с маратонки, но така или иначе вече бях готова.

Едуард, както винаги бе във възторг от облеклото ми, каза че съм прекрасна. Алис ми беше направила услуга и се беше обадила на Джес и Майк, както и на Анджела и Бен. Трябваше да се срещнем в кафенето накрая на града след час. Чудех се колко ли са се променили, колко деца имат, как върви живота им.

Любимият ми ме измъкна от мислите ми като допря леко устните си до моите.

- Всичко ще бъде наред. Не се притеснявай.

От усмивката му ми секна дъха.

- Не съм притеснена. Напротив. Чудех се как ли живеят те? Какво правят по цял ден? В каква посока е поел живота им? – Изказах гласно въпросите, които си задавах.

- Скоро ще разберем. Предлагам да вземем волвото и да тръгваме.

- Разбира се, добре. – Съгласих се бързо.

Качихме се и потеглихме. Пътят не беше дълъг. Когато пристигнахме ги зърнах от далеч. Две майки: едната блондинка и една брюнетка. Първата беше Джес, втората – Анджела. Джесика държеше в ръцете си момиченце, предположих че е около 5 годишно. Анджела беше прегърнала малко момченце, а до нея стоеше млада дама – вероятно голямата й дъщеря.

Хванах Едуард за ръка и го затеглих напред. Излязохме от сенките – днес времето беше мрачно, нямаше дори минимална надежда да изгрее слънце, така беше казала Алис,  но пък за сметка на това беше топло, около 25 градуса. Температурата беше меко казано необичайна.

Целия фик може да прочетете ТУК

Глава осма „Краят“ от „Crushed“ – Алис (ФФ)

Автор: twilight4e

Благодаря за огромната помощ Daikata, без която нямаше да успея.

Disclaimer/Уточнение Героите и историята принадлежат на Стефени Майер. Настоящият разказ няма намерение да нарушава авторските й права, а е само фен-материал с некомерсиална цел.

Скочих, ръмжейки. Всеки вампир би реагирал по начина, по който направи той. Оголи зъбите си и в следващия момент усетих щипещо захапване за врата и полетях на една страна.

- Какво ти става !?! – попита момчето.

Нямах намерение нито да му отговарям, нито да го нападам истински.

Студ скова цялото ми тяло. Но не такъв, придизвикан от студенината на времето, ами студ отвътре. Щеше да свърши. Всичко.

Скочих към него.Той реагира светкавично. Притисна ме до земята и се вгледа напрегнато в очите ми.

- Не искам да ти сторя зло – каза твърдо.

За момент, само за един кратък миг в мен се появи нерешителност. Изхлипах съвсем тихо, отново погледнах към живота си. Осъзнах, че е напълно празен. Но имаше ли смисъл да съществувам без живот? Отговорих си на секундата. Никога нямаше да намеря друг, никога не бих спряла да се разкъсвам по загубата.

Опитах се да се надигна, да го нападна пак, но той ме хвана за китките и не ми позволяваше да помръдна. Изправи ме бавно, предпазливо.

Оголих зъбите си и изсъсках.

- Пусни ме – прошепнах злобно.

- Какво се е случило? Добре ли си?

Той сякаш не забелязваше злобата в очите ми, нито отчаяните ми опити да се откъсна от него.

Целия фик може да прочетете ТУК

„Неочаквана изненада“, част трета (ФФ)

Автор: thgiliwTwilight и kapriss

Disclaimer/Уточнение Героите и историята принадлежат на Стефени Майер. Настоящият разказ няма намерение да нарушава авторските й права, а е само фен-материал с некомерсиална цел.

Едуард

Нещо много лошо се случваше. Кучето стоеше, ченето му беше увиснало, а изглежда нямаше достатъчно мозък да го затвори.

Поех си въздух и вероятно ако не бях вампир щях да залитна. Не миришеше просто на кръв. Това бе кръвта на Бела. Сега разбирам какво е видяла Алис. Трябваше да я занеса при Карлайл. Но какво по дяволите? Червената течност преля през нежните устни, които целувах до преди малко. Изглежда повръщаше, но след миг се осъзна и започна да идва на себе си. Опита се да отдръпне от мен, опитваше се да избяга, за да не ме измъчва. Колко загрижена беше за мен. С реална опасност за живота си, тя се притесняваше да не страдам АЗ?!

Притиснах я по-силно към себе си и се наложи да задържа дъхът си, но не я пуснах. Изглежда не можеше да сдържи кръвта в устата си още дълго и събрах сили, за да прихвана нежно мокрите кичурите коса, които се бяха спуснали по врата й. Леко издърпах косата й назад в импровизирана опашка, за да не се изцапа. Не смеех да си поема въздух – едно бе да галя и целувам кожата й, съвсем друго – да съм на сантиметри от кръвта й.

- Махни си ръцете от нея! Ти пиеш кръв, а от нея тече такава! Разкарай се, аз ще се погрижа!

В този момент наистина ми се прииска да пусна Бела, но не за да си тръгна. Щях да дам един хубав пердах на кучето за да се омете, само че моментното състояние на любимата ми не го позволяваше. Беше спряла да повръща кръв, но не изглеждаше никак добре и се бе отпуснала в ръцете ми. Отново губеше съзнание. Трябваше моментално да я заведа при Карлайл, достатъчно рискувах живота й.

Целия фик може да прочетете ТУК

„Началото“, глава първа от „Вероника“

Автор: The Vampire girl

// <![CDATA[//
// <![CDATA[//

Disclaimer/Уточнение Героите и историята принадлежат на Стефени Майер. Настоящият разказ няма намерение да нарушава авторските й права, а е само фен-материал с некомерсиална цел.

Отворих очи. Опитах се да си спомня нещо, но след секунда осъзнах, че не зная нито коя съм, нито къде съм. Не си спомнях нищо! Усетих някаква празнина и в този момент се почуствах изгубена и самотна. Да, аз бях сама. Съвсем сама! Идеше ми да се разкрещя! Но не издадох нито звук.

Все така неподвижна очите ми започнаха да смъдят и ми се прииска да заплача и да излея болката, която ме завладяваше. Усещах очите си сухи и знаех, че след по-малко от пет секунди цялото ми лице ще е обляно в сълзи, но за моя голяма изненада не пророних и една сълза. Почуствах се много странно. Защото очите ми продължаваха да смъдят, а лицето ми все още бе така сухо?!

И точно тази изненада разсея за малко болката и ме накара да се съвзема. С надеждата, че ще разбера къде съм бавно станах на крака и се огледах. Намирах се в гора. Беше вечер. Само звездите осветяваха тъмното небе над мен, но това не ми пречеше да виждам всичко с кристална яснота. Значи беше новолуние.

Продължавах да се оглеждам, но малката надежда, която изпитах малко по малко започваше да се превръща в разорачование, болка и пак тази непоносима празнина.

Започнах да се оглеждам още по-бързо в търсене на знак или нещо, което да ме накара да разбера къде съм и дали наистина съм сама. Главата ми се местеше във всички посоки с нечовешка скорост, но единственото нещо, което виждах беше една обикновена гора.

Ето, че и последната капка  на надежда  вече я нямаше. Затворих очи и сведох глава. Болката и разорачованието, които почуствах ме удариха като плесница в лицето. Незнайно защо направих една крачка напред като знаех, че краката ми ще поддадат и че ще падна на земята след няколко секунди.

Като направих първата крачка чух странно шумолене, което звучеше като на хартия. Изненадано отворих очи и видях, че съм се оказала права. Беше един обикновен плик. Усетих как надеждата бавно се надигаше в мен, но се опитах да не се размечтавам прекалено много, защото знаех, че разорачованието ще направи болката още по-силна. Сякаш не беше достатъчно.

Целия фик може да прочетете ТУК

„Краят на една история“

Автор tedity

Disclaimer/Уточнение Героите и историята принадлежат на Стефени Майер. Настоящият разказ няма намерение да нарушава авторските й права, а е само фен-материал с некомерсиална цел.

Днес беше осемнадесетият ми рожден ден, вторият който празнувам с Едуард… или не точно.

Бяха минали точно четири месеца откакто той твърдо ми бе заявил, че няма да ме превърне във вампир. Идеално си спомнях и последният ни разговор по тази тема.

// <![CDATA[//
// <![CDATA[//

Беше вечер и както обикновенно Едуард беше в стаята ми, разговаряхме…

- Единственото нещо, което може да накара мъртвото ми и студено сърце да се стопли отново, това си ти, любима! – бе казал той.

- Да, но до кога? – бях му отвърнала.

Тогавава започнах да му обяснявам, че го обичам повече от всичко и ако наистина държи на мен ще ме превърне. Едуард се ядоса, започна да говори за това как не искал да ми го причини. Било твърде опасно, можел да ме убие.

Всичко това беше толкова болезнено, всяка една негова дума се забиваше в съзнанието ми и ме караше да изпитвам вина. Имах ужастното чуство, че се натрапвам неканена в семейството му, че налагам собствените си амбиции и желания.

От онази вечер нататък животът ми се промени още повече. Разбира се, не смеех да изкажа гласно притесненията и тревогите си, но винаги когато Джаспър беше наблизо се втренчваше в мен и започваше да ме разпитва. По дяволите, отново братът на Едуард се бе заел със задачата да разкодира чуствата ми. Защо се интересуваше толкова?!

- Бела! – извика Джесика, когато ме видя.

Явно съвсем бях забравила къде се намирам, а именно в стола на колежа.

- Какво? – попитах рязко.

- Амии, чудех се дали искаш… – започна тя.

- Не, не искам. Спести си го, каквото и да е! – казах.

Станах от масата и си хвърлих таблата при другите, чу се силен трясък, но не ме интересуваше.

Запътих се към кабинета по физика. Все още не бях разучила напълно кабинетите в този колеж. Всеки на мое място би се радвал, че е приет в такова престижно учебно заведение, но аз не бях много въодушевена. Животът ми изгуби огромна част от смисъла си, когато разбрах, че ще последвам примера на всички обикновенни хора и ще умра някой ден.

Отново сякаш взех да се разпадам, с всеки изминал ден ставаше все по-непоносимо. Всеки ден можеше да ми е последен, защото беше възможно на прибиране към вкъщи да ме блъсне кола и да загина. Едуард не би могъл да направи нищо, защото категорично отказваше да ме превърне във вампир. И тогава мисълта да го загубя разрушаваше останалата част от мен…

Целия фик може да прочетете ТУК

„Ренесме“, глава осемнадесета

Автор: zizka

Disclaimer/Уточнение Героите и историята принадлежат на Стефени Майер. Настоящият разказ няма намерение да нарушава авторските й права, а е само фен-материал с некомерсиална цел.

Влязох във всекидневната, последвана от Алис и Джаспър.А Другите вече се бяха настанили на дивана и чакаха мен. След като им обясня плана си не мисля, че ще са толкова скептично настроени. Алис реагира много добре когато й се обадих преди да се прибера и й съобщих какво искам да направя. Тя явно бе казала на всички, сега беше моя шанс.

- Здравейте всички. Май ще има да ви се обяснявам.

- Да, може малко да ни обясниш защо Алис подскачаше цели 10 минути от радост след като й се обади. Тя ни каза, че ще е нещо голямо и много забавно. – каза мама с малко строгост в гласа. Не я винях, кой знае какво са си помислили.

- Ами така откъде да започна. Имам една приятелка и тя е готика и е луда по вампирите, оба..

Бях прекъсната от Джаспър:

- Значи знае за нас, да не си й казала?

- Не, разбира се. Изслушайте ме и всичко ще се изясни, моля ви. Не е толкова лошо колкото изглежда.

// <![CDATA[//
// <![CDATA[//

- Да се надяваме.

- И Беатрис – така се казва момичето, е луда по вампирите. Разказа ми толкова много неща, само някои бяха грешни, но има толкова много теории и решения на различни проблеми. Би могла да напише наръчник. Обаче всички й се подиграват. Щом започне да разказва за вампирите направо засиява, направо да повярваш на думите й.

- Тя е много опасна, щом знае толкова. Може да означава риск за семейството. – Джаспър отново бе готов да защити семейството на всяка цена.

Целия фик може да прочетете ТУК